Как Украйна си спомня за войната в епохата на историческо безпаметство
На 22 юни в различни градове на Украйна се проведоха възпоменателни акции посветени на 80-тата годишнината от началото на Великата отечествена война. В Киев, в нощта срещу 22 юни, близо до Вечния огън в Парка на вечната слава, бяха запалени лампи, изписващи „80 години. Помним». Тази акция беше инициирана от Елена Бережная, директор на Института […]
Как Украйна си спомня за войната в епохата на историческо безпаметство
На 22 юни в различни градове на Украйна се проведоха възпоменателни акции посветени на 80-тата годишнината от началото на Великата отечествена война.
В Киев, в нощта срещу 22 юни, близо до Вечния огън в Парка на вечната слава, бяха запалени лампи, изписващи
„80 години. Помним».
Тази акция беше инициирана от Елена Бережная, директор на Института за правна политика и социална защита „Ирина Бережная“. В мрежата беше пуснато видео-излъчване на мероприятието.
По високоговорител прозвуча галсът на Левитан с предупреждението му за нападението от нацистка Германия. Участниците в акцията почетоха загиналите герои с минута мълчание и поднесоха цветя към мемориала.
Паметник в село Журавлевка на границата на Руската Федерация и Украйна
„В Деня на паметта и скръбта „ Полкът на Победата “проведе митинг-реквием в Запорожието в памет на загиналите във Великата отечествена война. По време на мероприятието слово държаха ветераните от Великата отечествена война, включително Александра Семьоновна Скрипнюк, станала доброволец на осмия ден от войната, наградена с военни ордени за отбраната на Москва и Сталинград, внуци и правнуци.
След минута мълчание бяха поднесени цветя към паметника „Скърбяща майка“, където са погребани почти хиляда защитници “, пише блогърката Мирослава Бердник.
Киев
На 22-ри юни сутринта акцията продължи с полагане на цветя на гроба на генерал Николай Ватутин, до Паметника на Незнайния войн в Парка на Вечната слава. Ветераните от Великата отечествена война и всички участници бяха помолени да напишат на хартиени лодки имената на однпопълчаните и роднините си, загинали по време на войната.
«Корабчетата ще бъдат отнесени на Крайбрежната улица и ще бъдат пуснати във водите на Днепър»- сподели Елена Бережная в социалните мрежи.
OПЗЖ проведе акция „Фашизмът няма да мине!“ в столицата. Участниците в акцията, застанаха срещу паметника на жертвите на фашизма, и символично изгориха знамена — знамето на Третия райх, знамето на 6-та танкова дивизия на СС (със същото руническо изображение като символиката на полка «Азов) и знамето на дивизията СС Галичина.
Днепър
В Днепър регионалната организация на ОПЗЖ проведе такава акция: запалиха се 80 свещи — символични „огньове на паметта“. А над паметника на Славата бяха пуснати бели гълъби в небето като символ на мира.
Народният депутат от OПЗЖ Николай Скорик заяви по време на възпоменателни мероприятия в Одеса:
„Боли да ггледаме, как сега, дори на ниво училищна програма, на децата се опитват да им преподават съвсем различна история.
Бих искал да вярвам, че болшинството адекватните родители знаят какво да кажат на децата си за 9 май (че това е Денят на победата на нашия народ във Великата отечествена война) и 22 юни (че това е Денят на скръб и паметта на милиони жертви на войната). На мен ми разказваха това в детството, и сега аз разказвам това на децата си, и съм сигурен, че те ще кажат на потомците си за това ”
Харков
В Харков представители на градската организация на ОПЗЖ, депутати от районния съвет на Харков, младежкото крило на ОПЗЖ, ветерански организации, движението » Трудовая Харьковщина», Съюза на съветските офицери и други отдадоха почит към паметта на загиналите войници пред Мемориала на Славата.
„Благодаря за активните хора, които от поколение на поколение предават паметта за подвига на нашите дядовци и прадядовци.
Има Съюз на съветските офицери, който системно работи в тази посока.
Те също ме привличат към тази дейност. Те се опитват да предадат тези знания на малките деца и на възрастните хора им се напомня за това. Много уважавани хора идват към Мемориала, въпреки всичко “, — каза ръководителят на градската организация на Харков на ОПЗЖ Андрей Лесик в коментара си пред изданието «Ридус».
Одеса
„Ако забравим историята, няма да разказваме за подвига на нашите дядовци и прадядовци, войната ще се възприема като някаква играчка или компютърна игра. А войната е най-голямото зло и нещастие.
През 41-ва хората се изправиха и защитиха нашата земя.
А днес виждаме как „зелената“ власт взема и отваря пазара за родната ни земя. И това са преки паралели, това са последиците от историческото безпаметство “, — каза събеседникът на„ Ридус “.
„Не случайно на 22 юни, след като почетохме паметта на съветските воини на Мемориала, проведохме пикет — протестна акция край стените на Харковската областна държавна администрация срещу продажбата на украинска земя.
Подписахме резолюция срещу отварянето на пазара на земя. Излиза, че дядовците и прадядовците ни са се борили за нашата земя, а тези са готови да я продават на безценица.
А по- нататък какво ще бъде? По-нататък- — абсолютно нищо ”, — отбелязва Лесик.
Михаил Карпеев
Лесик отбелязва, че всичко се случва на фона, когато си отиват от нас последните герои на Съветския съюз .
» С тях си отива цяла епоха»-, казва той. — На 7 юни почина Михаил Поликарпович Карпеев, последният харковски герой на Съветския съюз. Ако не ги помним, тогава ще се забрави и самото понятие » подвиг». А ние сме длъжни да помним, да работим системно в тази посока, да не позволяваме историята да се пренаписва. Имаше петиция да се назове една от улиците в Харков с името Герой на Съветския съюз Михаил Карпеев. Напълно я подкрепяме. «
Михаил Карпеев от 1941 г. воюва на Ленинградския, Сталинградския, Южния, 4-тия украински, 3-ти белоруски фронтове. Бива тежко ранен през февруари 1942 г. Посреща Победата в чин гвардейски лейтенант като заместник-командир и щурман на ескадрила в 75-и гвардейски щурмов авиополк от 1-ва гвардейска щурмова авиодивизия на 1-ва въздушна армия на 3-ти Белоруски фронт.
Осъществява 310 бойни полета за разузнаване, щурмовка и
бомбардиране на натрупвания от военна техника и жива сила на нацистите, както и на доставката на товари и осъществяване на връзка. Званието Герой на Съветския съюз му е присвоено на 29 юни 1945 г.
Тази година, в навечерието на 9 май, в родината на героя, в Чебоксари, на територията на гимназия № 4, беше засадена кедрова алея в чест на Михаил Поликарпович Карпеев. В Чувашия той беше и последният герой на Съветския съюз.
Велошествие «Памет» в Белгород
На 22 юни в Белгород беше възродено колоездене със символична история. Спортният календар на 20-те години на ХХ век също го споменава. Преди почти сто години колоездене се провежда по маршрута Харков — Белгород — Харков.
Спортистите стартират тогава от парка Горки в Харков и минават през Белгород, близо до сегашната спирка «Родина».
А поредния старт се пада на 22 юни 1941 година. Състезателите стартират сутринта от парк Горки. Новината за началото на войната ги сварва на маршрута, в района на Пятихатки близо до Харков. Колоезденето е прекъснато. Участните в него заманиват на фронта. Оцелелите спортисти, на 22 юни 1945 г., продължават гонката именно от онова място, където войната го спира.
Оттогава колоезденето се превръща в традиция.
Но последно време тази традиция беше прекъсната.
И на 22 юни 2021 г. спортистите от Белгород я възобновиха, макар и по съкратен маршрут, до границата с Харковска област. На този ден се проведе велошествие «Памет» .
Десетки участници, започвайки от мемориалния комплекс «Скърбяща майка» в Белгород, финишираха близо до братската могила на съветските воини, загинали през 1943 г., в село Журавлевка на границата с Украйна. Участниците пренесоха Вечния огън през цялата дистанция.
В колоната на велосипедистите беше и началникът на управлението на спортния отдел на кметството на Белгород Михаил Носков.
Сега в Харков имаше и инициативна група, която планираше да допълни колоездачния маршрут до първоначалния му формат. Тоест да се стигне до границата с Белгородска област и там символично да се възстанови „живата верига“ с участниците в Белгород. По този начин целият маршрут ще бъде пресъздаден от две посоки.
Но заради реални заплахи, по очевидни причини, тази идея днес е отложена до по-добри времена. Може само да се гадае какви членове от Наказателния кодекс на Украйна биха могли да бъдат инкриминирани днес на участниците в Харков във възпоменателното велошествие.
Запорожие
И в заключение ще цитирам възпоменанията на Мехди Феофанович Логунов, най-възрастният от последните политически затворници, пострадали от произвола на сегашния украински режим.
87-годишният учен и изобретател, който сега живее в Москва след обмена на пленни, пише на страницата си във Фейсбук (която периодично е блокирана заради крамолните мисли на украинската тема):
„Спомням си добре 22 юни 1941 г. Беше топъл, слънчев летен ден със синьо, безоблачно небе. Тогава нямаше още радиоприемници. Имаше едни такива черни, приличащи на
някакво цвете, но черни и големи високоговорители или репродуктори. В старите филми, както документални, така и художествени, показват тълпи от хора, които внимателно слушат правителственото съобщение. Обичайно се раздава
мелодията „Широка страна моя Родина …“. Това бяха последните позивни на радиостанцията «Коминтерна».След това Левитан обяви с неповторимия си, сигурно единствен глас: „Говори Москва, всички радиостанции на Съветския съюз работят! Предаваме важно правителствено съобщение »
Но после Юрий Левитан, след позивите, казваше: „От съветското информационно бюро!“ Но това беше после. И гласът, и позивите накараха всички хора да слушат внимателно думите на Левитан. Спомням си колко пъти, как когато се раздаваше гласът на Левитан, хората слушаха с тревога това съобщение.
Мехди Логунов
Но на този ден, 22 юни 1941 г., още от сутринта от тези високоговорители се чуваха само маршове, военни марщове Аз, седемгодишно момче, и брат ми Витя бяхме пратени в магазина за хляб. Когато се връщахме у дома, по пътя чухме съобщение, че е започнала войната. С баба ми се заприготвяхме да се прибираме вкъщи, в Донбас.
Тогава живеехме в семейството на леля ми и чичо ми в малкото село Зуевка или Зугрес.
Спомням си, че в първите дни на войната поискаха да се предадат радиоприемниците, от всички които ги имаха.
Сводките, които се предаваха всеки ден, бяха тревожни.
Това беше видно от реакцията на чичо ми Серьожа, който беше военен, минал през цялата Първа световна война, след това Гражданската война, и разбираше, че германците напредват много бързо по различни направления. Тогава още не беше познато понятието «политкоректност» и наричаха цялата тази орда европейски захватчици „германци“, безотносително към еврозахватчиците.Помня такъв момент. Тогава бях чернокос, чак синя-черна коса и баба ми и леля ми казаха: „Трябва да заминаваме германците ще дойдат, ще видят чернокосо момче, ще мислят, че е евреин, няма да се занимават да разберат така ли е или и ще го убият “
И през септември 1941 г. ние, цялото семейство,се отправихме на евакуация. От този момент нататък вече помня много неща.Спомням си влака — това бяха вагони от онова време, плацкартни пътнически, мрачна есен, есенни дъждове, чести и дълги спирки на гарите и станциите. Пускаха да преминават влакове, които изозваха оборудване на заводите в Донбас. Платформи с някакви машини, покрити с брезенти, заедно с пътнически вагони, в които пътуваха работници и служители на заводи. Но това разбрах много по-късно.
Запорожие, 22 юни 2021 година
Помня добре един мрачен есенен ден, това беше близо до станцията Валуйка: луг, залити с вода дупки, убити коне, вече раздути и подпухнали, през прозореца виждам два немски самолета летящи към нашия влак, насреща. А това, че самолетите са немски се разбираше по черно жълтите кръстове.
Влакът спря, изведнъж нещо пропука, затрещя, и от тавана паднаха се посипаха парчета.
Нещо ме удари в крака, не усетих болка, докоснах го с ръка: кръв. Не се уплаших и не плаках. Баба ми и леля ми, които бяха сестри на милосърдието през Първата световна война, ми превързаха крака. Леко нараняване. Цял живот съм живял с тази незначителна рана, но не съм я забравил никога. Не съм забравил и германските самолети и обстрела на мирен влак.
Село Журавлевка на границата на Руската Федерация и Украйна
И това, което е характерно, че при появата на германсите самолети, никой не тръгна да скача от влака, това помня много добре. Стигнахме до Рязан.
Тук влакът, както казаха, не беше пуснат в Москва, а се обърна към Горки. Това казаха пътниците във влака. Нас, мен и баба ми, ни оставиха в град Дзержинск, област Горки. Там ни посрещна още една леля, леля Нина, тя беше във военна униформа — военен фелдшер. Мъжът й е беше командир на полка на НКВД за защита на военните заводи в Дзержинск, Ковров, Муром и др. Останахме там два месеца.Там попаднах под истински бомбардировки.Работата е там, че в този град Дзержинск се намираха заводи за отбрана.
Не знам колко са били, но германците долитаха всяка вечер от Сеща (това е в района на Брянск, там е имало голямо германско летище), за да бомбардират заводите в Дзержинск. Но всички заводи тогава бяха под земята. И само веднъж германците успяха да ударят един завод. А обикновено хвърляха бомби където им падне, и поспе отлитаха обратно
към Горки, за да бомбардират Горкиския автомобилен завод, който се намира на стрелката на Ока и Волга. И луфтвафе на Ока излизаха на ГАЗ и там бомбардираха автомобилния завод.
Запорожие, 22 юни 2021 година
И в Дзержинск видях жив немски шпионин. Мъж с брада се ходеше по улицата с патерици, на пръв поглед просяк-инвалид.
Ходи си насам натам и си ходи. А след няколко дни дойде чичо Льоня и разказа, че са хванали немски шпион под прикритието на просяк той ходил и насочва германски самолети към Дзержинск, пускал ракети. Хванаха го. Така се случи да видя немски шпион в живота си.Спасявахме се, всяка вечер укривайки се в така наречените процепи- това да такива открити дълбоки окопи с навеси.
Обикновено се качвах нагоре и гледах към небето, където снарядите на нашите зенитни оръдия се късаха и завличаха германските самолети . Беше някак интересно да наблюдавам разривите на зенитните снаряди
Това продължи два или повече месеца, след което с баба ми бяхме изпратени по-нататък в село Кирово-Чепецк. Тое близо до град Киров или Вятка. Там войната беше далеч, далеч … «
И сега войната за „дядо Миша“, Мехти Феофанович Логунов, е далеч, далеч … А всичко е живо запечатано в паметта му до най-малките подробности…
Автор: Вова Коленкин, Ридус
Превод: Ася Иванова-Зуан
Как Украйна си спомня за войната в епохата на историческо безпаметство