Конституционният съд е пазител, а не на законодател
“Духът на Конституцията» съвсем не е тъждествен с разбиранията или интересите на тази или онази социална група или политическа тенденция
Конституционният съд е пазител на върховенството на Конституцията и на фундаменталния ценностен консенсус в обществото, който е въплътен в нея. Не може да дописва Основният закон – това е задача единствено на конституционния законодател.
Нито да “еволюира» в интерпретацията на основните конституционни понятия и институти, стъпвайки на ценности, разбирания и очаквания (повече или по-малко конюнктурни) на отделни социални и политически групи, които са извън територията на ценностния консенсус в обществото. Тоест, не са част от конституционализираните трайно споделяни във времето доминантни идеи, морално-етични и религиозни стандарти и традиции в живота на националната общност.
Българският конституционен ред и тълкуването на конституционните норми са подчинени на концепцията, която в американската правна наука се обозначава като „оригинализъм в правото“. Казано най-схематично, това означава, че Конституцията трябва да се интерпретира в духа и смисъла, които са вложили нейните създатели, без да се дописва от магистратите. Защото само законодателната власт, излъчена и контролирана от суверенния народ, може да пише и Конституцията, и законите.
Решенията на съвременни проблеми и ценностни дилеми, по които няма устойчив консенсус в обществото, не могат да се търсят чрез заобикаляне на легитимните канали на законодателния процес, като се изобретяват нови правни принципи и интерпретации в съдебната практика и конституционната юриспруденция. Едва когато назрее реална необходимост от промяна в дадена конституционна постановка и съобразяване с нов ценностен консенсус в обществото — това може да стане по пътя на конституционната ревизия от законодателната власт или на разумното еволютивно тълкуване.
Концепцията за „живата конституция“, която се лансира (осъзнато или не) от либерал-прогресистките кръгове у нас, е чужда на нашата правна система и на практиката на КС. Според тази неприемлива концепция конституционните магистрати са призвани да разширяват смисловото поле на конституционните норми, да въвеждат нови правни положения, които са вън от оригиналния смисъл и извън ценностния консенсус, въплътен и в духа, и в буквата на Конституцията. Да се възприеме тази концепция означава да се приеме, че не само законодателите, но и съдиите могат да „създават право“ — явление, което в САЩ се обозначава с термина „съдийски активизъм“, т. е. прокарване на идеологическия дневен ред на една политическа тенденция в обществото чрез разширителни тълкувания на съда.
Действащият КС трябва да бъде поздравен, защото защити по убедителен начин отредената му от Конституцията роля на пазител, а не на законодател, с тълкувателното решение за понятието „пол“ (к. дело N 6/2021). Противно на неоснователните (а често и невежествени!) очаквания и реакции на либерал-прогресисткия сегмент в нашето общество.
Претенцията на тази група, че именно нейните идеологически ценности, включително по въпросите за пола и половата идентичност, имат универсален характер и следва да бъдат налагани на останалата част от обществото — не по пътя на общественото развитие и законодателния процес, а чрез дописването на Конституцията през практиката на конституционната юрисдикция и даже на обикновените съдилища, е неприемлива в едно демократично общество. Фундаменталният ценностен консенсус, т. е. това, около което сме се съгласили като общество да градим общия си живот, включва уважението към различията и забраната за дискриминация и насилие върху личността, в т. ч. заради нейния пол и сексуална ориентация.
Извън този консенсус обаче е джендър-идеологията — понятие, познато на Запад, което разясних обстойно, въвеждайки го за първи път в българското публично пространство и в юриспруденцията със становището на ИМП по историческото дело пред КС срещу Истанбулската конвенция, което КС включи в своето решение. Тук накратко ще припомня само основната догма на джендър-идеологията — че личността може да си избира пол, различен от биологичния, а държавата е длъжна да признае този избор и да осигури приспособяването на обществото към него. Джендър-идеологията няма научна основа в релевантите за същността на човешкия вид науки (медицина, генетика, биология), а е плод на вулгаризацията на понятието за „пол“ в определени течения на съвременните социални науки на Запад. По този въпрос в повечето държави зее истински ценностен разлом.
Превърнат е в част от политическия дневен ред на либерал-прогресистите, които се стремят да приравнят джендър-идеологията до универсалните човешки права — т. е., че едва ли не е защитено право личността да си „избира“ пол, а задължение на останалите е да я третират според това — например мъже, които се определят като жени (и обратно), да се състезават в женски спортове, да използват дамските тоалетни, да им се сменя името и половия маркер в документите за самоличност и пр. Всеки е свободен да вярва в каквото поиска, включително в „плоската Земя“, но претенцията за универсалност на подобни вярвания, следва категорично да се отхвърли.
Ако полът се избира, то защо да не се избира и расата или биологичният вид. Някои вече говорят за „транс-расови хора“ — бял искал да го третират като черен, или обратно. Защо утре да не се заговори и за признаване на „правото“ на всеки да се изживява като диво животно и да не плаща данъци?
Прочее — в научна публикация под заглавие „Съвременни конституционни модели на държавно-църковни отношения“ (Цеков, Б., Съвременно право, бр. 4/2017 г.) за първи път обосновах тезата, че православното християнство, което трайно съпътства българската държавна и конституционна традиция, е компонент на националната конституционна идентичност и именно през тази призма следва да се прави ценностно-нормативно тълкуване на Основния закон. Затова намирам за много силен момент в решението на КС за понятието „пол“, че отдава необходимото значение на този аспект, за да мотивира, че полът, като биологично понятие и бинарното съществуване на човешкия вид, също са част от националната конституционна идентичност. Учредителните договори на ЕС изрично постановяват, че Съюзът следва да зачита националната конституционна идентичност на суверенните държави членки. Очертаването на нейните предели от юриспруденцията на КС е надеждна бариера срещу опитите за наднационално налагане на ценности и модели, които са неприемливи за българската нация и не съответстват на действащия конституционен модел.
И накрая, обществената полемика около цитираното тук, а и по други актуални решения на КС, налага да се отбележи, че когато се правят опити да се обяснява „духът на Конституцията“, който видите ли бил различен от буквата, на която се бил спрял КС, трябва да се държи сметка, че „духът“ съвсем не е тъждествен с разбиранията или интересите на тази или онази отделна социална група или политическа тенденция. Той е въплъщение на фундаменталния и устойчив ценностен консенсус в обществото. Всичко останало са индивидуални или групови възгледи или интереси, но не и духът на Конституцията.
Борислав Цеков, Труд